“Паметта на водата” – незабравимо потапяне

Камерната сцена на варненския театър, която от 15.09.2012 ще носи името на  Стоян Камбарев, не е била по-уютна от  осми юни. Тогава гледах предпремиерата на “Паметта на водата” от Шийла Стивънсън, постановка на Стоян Радев с участието на Теодора Михайлова, Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Гергана Плетньова, Владислав Виолинов и Николай Божков.

“Паметта на водата” е пиеса за най-личните отношения на едно семейство, за най-рядко изричаните мисли и най-трудно-помиримите “истини” – тези, в които вярваме ние и онези, в главите на близките ни.  Малко над два часа, които тършуват из собствените ни куфари със зле-опаковани спомени и очаквания. Какво ни кара да ги отворим?

Смъртта на майката събира трите сестри в родния им дом.  Всяка влиза в него със своя емоционален багаж, за да излязат накрая заедно.

Последният загася лампата тъй както я е запалил – с любов.

Декорът не просто маркира дом, това е една истинска дневна, обзавела, населила сцената, изпълнила пространството, в което публиката е на гости.  Дом със семейни снимки, с плетени на една кука покривчици,  с прах по пианото, с дупките на чорапите, и дрехите, натрупани по закачалките.

Дрехите. Те са началото на изхода от драмата, вратата към развръзката. Когато трите дъщери се обличат в старите рокли на покойната си майка, те се връщат някъде, където е смешно и споделено. Това за мен бе най-личният и въздействащ момент на пиесата. Напомни ми за роклите, които мама преправя, за мен, за да ги нося сега, защото “тя модата се връща.” И там в тази театрална зала аз за първи път си помислх, че тя ги преправя колкото за мен, толкова и за себе си, за да изляза с нейната рокля вместо нея, за да излезе тя с тази рокля чрез мен – “тази я носих с онзи гердан и ходихме в едикой си бар на Раковска” спомени, които ще се развеят довечера из града вместо нея. А после ще й разказвам.

Това е пиеса, която те кара да чуеш себе си отстрани, а може би да чуеш и своята майка,  сестрите си, любимия си мъж, децата, родени или очаквани, да преживееш отново изборите между всички тях и времето си за кариера. Една единствена сцена, на която няколко живота се заплитат и разплитат, изтупват прахта от несъвпадащите си спомени, откриват истини и изоставят илюзии, успяват да простят, да се погледнат и да се приемат.

Ролята на почти истерична жена, която е била близо до болната си майка до самия й край, живяла в сянката на сестра си, огорчена от живота си, но неизменно опитваща се да бъде нормална в едно добре-прикриващо ненормалността си семейство – Тереза.  Любяща, даваща от себе си, загрижена за другите. Тази роля сигурно би могла да се преиграе лесно, но Даниела Викторова е забележителна в нея. Всички играят блестящо, но ми се струва, че нейната Тереза заслужава специално отличие.

Героинята на Веселина Михалкова – Мери е може би най-плътният образ, вероятно автобиографичен за драматурга, който се изгражда чрез отношенията й с майката, двете й сестри, партньора й и кариерата. Жена, която успява да преживее спомените си отново и да ги промени. Мери поглежда в себе си с очите на сестрите си и с неспокойния дух на майка си, поставя себе си и мъжа, когото обича пред избор, губи, но приема загубата като част от живота си, като нещо, с което просто трябва да се научи да живее. Михалкова е разтърсваща в тази роля на силна, умна, страдала, но несломима жена, с която едновременно искаш и не искаш да се асоциираш.

Мъжете в пиесата не са основният проблем. Това не е пиеса за любовта между мъжа и жената, но без мъжете в нея, тя нямаше да се случи. В един дом, в който всеки търси разбиране, мъжете са способни да го дадат. Те са силни, искрени, готови да помогнат, нежни. Умеят да разговарят с жените си, не бягат от проблемите им, но и не ги спасяват от тях като в любовен роман, а като в истинска драма, където спасението е раздяла с илюзиите, от което любовта не изчезва. Владислав Виолинов е страхотен в минималистичния образ на Майк, убедителен в житейския опит на героя си, мъдростта му и чувството му за хумор, в уравновесеността на характера. Майк е мъж, който едновременно искаш и не искаш да срещнеш.

Всъщност всичко в тази драма се разрешава заедно. Смъртта се оказва един непропуснат  шанс да се поговори за миналото, да се умият запрашените огледала и да се прозрат неподозирани истини. Трудно, болезнено и с помощта на любимите хора. Смъртта е маса, около която живите се събират, вече облечени в черно, за да продължат, по-искрени, по-споделени и може би по-самотни, но и по-честни със себе си.

Това е театърът, какъвто искам да го преживявам – личен, силен, искрен, човешки, брилянтен текст и виртуозна игра.

Приятно гледане!

П.П. И ако след края на пиесата не ви се излиза от нея, пуснете си  Ode to my family на Cranberries  За мен поне тези две парчета изкуство имат много обща емоция.

“Калигула” на Явор Гърдев – Радикално добро!

© Симеон Лютаков

Уникално представление! Радикално! Много ми хареса и бих го гледала и утре, но няма билети.  Текстът е много силен. Камю е синтезирал Франкфуртската Школа преди тя да се появи, но разбира се идеите никога не се появяват във вакуум. Много интересни образи, много добра игра, чудя се само дали в Рим са се обезкосмявали тотално или бразилските коли са изцяло съвременни решения. Единствено краят е малко заглъхващ, затихващ, не свършва с гръм и финал, а  просто умира, като че ли времето изтича, без да разберем как слабитe характери на сенатoрите събират смелост да убият господаря си. Всъщност иска ли се смелост за това?..

Политиката е изкуството на възможното; трагедията е на този, който разбира всичко, дори убиеца на баща си и поради това не може да го мрази. Лудост ли е мисълта, че животът е безсмислен и всеки придаден му смисъл, крайна цел, ценностна оценка е просто една от възможни лъжи? Но дори и този, който вярва в празнотата и безсмислието на живота, го цени.

Лудостта на Калигула е представена като рационална и логична, последователна и радикална философия. Още в началото е заявена опозицията пари-хуманност, която прераства в рационалност-хуманност. Всъщност Калигула не убива просто за удоволствие, а с цел да напълни хазната. Парите се появяват и по-късно по още по-директен и вулгарен начин – залепени на челото на императора докато той играе бог.

Защо Калигула трябва да е гол? Защото тази роля не може да се играе с дрехи, защото властта на абсолютния владетел има един единствен “легитимен” източник и това е тялото на владетеля. Tо събира в себе си и любовта и страха, които движат всички около него. Докато той е жив, империята я има, физическото му тяло с всичките му страсти, мисли и неразположения е единственият източник на държавния суверенитет, не законът или договорите или дори обещанията или любовта. Всяко управление е грабеж, той граби открито и безразборно както един абсолютен тиран се разпорежда с живота на другите.

Венериният танц е най-красивата дефиниция на властта, която съм виждала някога. Абсолютната власт също така си отива с гибелта на тялото, която ние не виждаме на сцената но, за която разбираме.

Няма излишни сцени. Сцената с повиването на голото тяло на Друзила е необходима. Основният герой там е не мъртвата, а тази, която повива тялото й, защото тя е абсолютната опозиция на владетеля дебела, облечена, мълчаща, слуга. Тя не плаче за Друзила, тя е на работа.

Според отношението си към лудостта на Калигула има три типа герои – единият е верният му  приятел Хеликон, който е с него на път да постигне невъзможното, защото разбира празнотата на живота и глупостта на тези, които се опитват да го изпълнят със съдържание. Tой обича Калигула, казва му истината, обича го заради това което е и го следва, умира с него.

Вторият тип герои са обикновени хора, политици, които се страхуват да се опълчат на тирана очи в очи. Те се интересуват от сигурността на всекидневието си, което за тях е равно на щастието. Успявят в заговор, но не се застъпват за никого, дори за най-близките си, когато Калигула ги скверни. Tе са шокирани от Калигула, мразят го но се правят, че го разбират. Те са слуги, колкото повече служат, толкова повече оцеляват. Някои умират, някои успяват да го убият.

Третият типаж е Сципион, чийто баща е убит от Калигула, определя своята трагедия в това, че разбира всичко, дори и убиеца на баща си, че може да не е съгласен с нещо без да го омърсява, без да пречи на другите да слушат гласа, с който той не е на едно мнение. Този герой е толерантността – следвоенна Европа, Западна, основата на мултикултурния модел, чиято трагедия наблюдаваме сега в Норвегия с делото на Бревик.

Кофти е да си жена в тоя спектакъл. Като носители на любов и нежност те умират или биват убити или изнасилени. Цезония заради самата своя роля в живота на Калигула, за нея вече няма място там. Функцията на другата e да бъде унизен мъжът й. Жените в “Калигула” са някак инструменти само, но и тяхната любов е друга. Тя е въпреки, а не заради лудостта на Калигула. Жените са средство а парите са цел – крайно до гротеска.

В средата на сцената има кладенец. Решението с водата е страхотно! Първично, гранично пространство е водата от нея започват светове и нейното разпръскване е опит за приобщаване, кръщене, което разбира се е невъзможно. В текста на Камю на сцената има огледало. Решението на Явор Гърдев да замение огледалото с кладенеца дава пространство за игра, едно допълнително измерение на действието. Публиката е по-близко от всякога. Тя не само е на сцената, тя е в интимна близост с това, което се случва, сякаш то е някаква страшна тайна, която трябва да се съобщи на ухо и предаде от уста на уста.

“Никога не си сам”, каза Калигула, тежестта на бъдещето и миналото са винаги с теб. И още една фраза ме впечатли много: свободата е възможна единствено спрямо някой друг.

Почувствах се в компанията на свои хора на този спектакъл, а отидох сама.

Овации!