Думи

Прогрес ли е това, че думи, които бихме казала на живо, сега можем да напишем от разстояние и че време след като са били отронени с усмивка, смях или мъка, те не се изтъркалват някъде в космоса, не се разтварят в атмосферата, не се заличават от съзнанието, а остават тук при нас. Неми. Черно-бели. Като касови бележки. Като некролози на мисли, които вече ги няма. Странно е да можеш да се върнеш към тях след време и да не можеш да ги преживееш отново. Да ги виждаш, но да не те докосват вече, да ги чуваш, но да не можеш да ги продължиш. Думи, от които всъщност нищо не е започнало, които дори не са били за теб.

Какво ли е било да чакаш писмо – думи, които се пишат бавно за тебе и дълго пътуват към смисъла си. На които отговаряш нарочно, писмено, върху които оставяш отпечатъци. Имаше и такива дни, в които получавах и пишех писма. После имейл. А сега направо говоренето стана писане. Какво остава за езика на тялото за жестовете на лицето с движението на кожата, очите,  в които не можем да се огледаме, да отразим.

Душата без тялото била “монада без прозорци” … без сетивата на плътта “от себе си навън не би излязла ти”… Как да излезе душата от себе си навън докато седи на линия?

Октомври

Изнервени, излъгани, без илюзии

Неверни, обидени, полудели

Ние тръгваме, отправени към обещаното

По пътя застлан

С грешни скрижали,

С вашите нарастващи криви, мъртви теории, социални договори.

Паветата се издигат и политат към вас.

Преквалифицирани, непредставени,

Като дърва без корени, без корони,

Космополитни, индеферентни към пола,

Универсални, хуманистични, човечни,

Неприложими мозъчни клетки..

Кой се нуждае от нашия здрав разум?

Нерационални, спонтанни, естествени

Напрегнати, смели, обезумели

Творци, в депресия и в истерия

Непредсказуеми, неустоимо

Готини,

Кой вслушва се в рока ни?

Силни, твърди, устойчиви,

Физически и умствено издържливи

Тежконосачи, дървосекачи

Камионджии

След нощна смяна

Ненужни строители на промяна.

Колко имаме в повече

Безработни, без вноски за осигуровки

Непродуктивни, негъвкави, недодялани,

Неносители на корпоративна култура

Излишна

Човешка

Структура

Непревратими в човешки ресурси?

Гневни, затънали в дългове, в риск.

На ръба на  колапса.

Toва не е  буря във водна чаша.

Това е вашата средна класа.

Вашите домакинства, електорат, членска маса

Митингуващи, протестиращи, демонстриращи,

Бунтовни данъкоплатци, бивши собственици, лузъри

Преебани от всякъде

Но вярващи в демокрацията,

Това е нацията!

С черни нокти или с розова вратовръзка

Те нямат никаква връзка

С парите

С игрите

С представителната власт.

Те имат новина за вас.

Нежаргонна, безпардонна

Гъмжаща

Тя е ни лява,  ни дясна

За статистиката неясна,

Преживяна oт първо лице

Маргинални, но не и овце

Изкрещяват директно в очи:

“Няма повече да мълчим!”

Така се събуди Уол Стрийт.

В Оакланд дори се сбиха

Първите герои се появиха….

….

А във същото време,

Във крайградски джендеми

Там на запад от Босфор

Дето изтока почва,

Но не още в Русия

Гласовете ни вият.

Огрубели, отчаяни, потни

Екзистенциално самотни

Ние сме непонятно различни.

Географски пръснати

Социалнo неравни

Културно неидентични

Ни сме чужди, ни свои

С вас не щем да говорим,

А отправяме ви псувни.

Идеология нямаме,

Извинения не търпим.

В автобуси от Прага

По железнита гари

Гурбетчии, бели робини и докторанти,

Невротични и негалантни,

Неносещи транспаранти

Към вкъщи пътуваме нощем.

Нямаме нищо общо.

Неразчитащи на процедури,

Реформи, институции, изборни урни,

Невярващи в неотменимостта на конституциоанните ни права

Ние прибягваме до директна борба.

И дори до етническо насилие.

Не защото сме “шибан народ”

А заради ваш’то безсилие

да въдворите върховенство на закона

и уважите нашата свобода.

Това не е пиянско безпътие

Това е гражданското присъствие

В пълно съзнание за вашия произвол

Изисвкащо самоконтрол.

А колко ме трогва в Америка активистката реч

Без гняв и не по задължение,

А в потвърждение,

Че гражданинът длъжен е да стане

Да каже свойто, пътя да покаже.

Таз крепка вяра, че някой го чува

Че на някой му пука

И вашето безразличие тука

Ми спира на гърлото буца.

Но дочувам смеха ви,

Демокрацията е просто спектакъл

За Евросъюза

Не заслужаваме ли нещо повече от това?

От вас ми се гади,

А ви пиша писма.

Политиката ви е неуважителна

И ще бъде разпитана.

Ние тука сме, много сме, викаме

С вас не искаме вече да свикваме

Изразяваме откровено презрение

На не едно поколение

Към фалшиво легитимирана власт.

Този свят няма нужда от вас!

24.05.2012 Варна

“Калигула” на Явор Гърдев – Радикално добро!

© Симеон Лютаков

Уникално представление! Радикално! Много ми хареса и бих го гледала и утре, но няма билети.  Текстът е много силен. Камю е синтезирал Франкфуртската Школа преди тя да се появи, но разбира се идеите никога не се появяват във вакуум. Много интересни образи, много добра игра, чудя се само дали в Рим са се обезкосмявали тотално или бразилските коли са изцяло съвременни решения. Единствено краят е малко заглъхващ, затихващ, не свършва с гръм и финал, а  просто умира, като че ли времето изтича, без да разберем как слабитe характери на сенатoрите събират смелост да убият господаря си. Всъщност иска ли се смелост за това?..

Политиката е изкуството на възможното; трагедията е на този, който разбира всичко, дори убиеца на баща си и поради това не може да го мрази. Лудост ли е мисълта, че животът е безсмислен и всеки придаден му смисъл, крайна цел, ценностна оценка е просто една от възможни лъжи? Но дори и този, който вярва в празнотата и безсмислието на живота, го цени.

Лудостта на Калигула е представена като рационална и логична, последователна и радикална философия. Още в началото е заявена опозицията пари-хуманност, която прераства в рационалност-хуманност. Всъщност Калигула не убива просто за удоволствие, а с цел да напълни хазната. Парите се появяват и по-късно по още по-директен и вулгарен начин – залепени на челото на императора докато той играе бог.

Защо Калигула трябва да е гол? Защото тази роля не може да се играе с дрехи, защото властта на абсолютния владетел има един единствен “легитимен” източник и това е тялото на владетеля. Tо събира в себе си и любовта и страха, които движат всички около него. Докато той е жив, империята я има, физическото му тяло с всичките му страсти, мисли и неразположения е единственият източник на държавния суверенитет, не законът или договорите или дори обещанията или любовта. Всяко управление е грабеж, той граби открито и безразборно както един абсолютен тиран се разпорежда с живота на другите.

Венериният танц е най-красивата дефиниция на властта, която съм виждала някога. Абсолютната власт също така си отива с гибелта на тялото, която ние не виждаме на сцената но, за която разбираме.

Няма излишни сцени. Сцената с повиването на голото тяло на Друзила е необходима. Основният герой там е не мъртвата, а тази, която повива тялото й, защото тя е абсолютната опозиция на владетеля дебела, облечена, мълчаща, слуга. Тя не плаче за Друзила, тя е на работа.

Според отношението си към лудостта на Калигула има три типа герои – единият е верният му  приятел Хеликон, който е с него на път да постигне невъзможното, защото разбира празнотата на живота и глупостта на тези, които се опитват да го изпълнят със съдържание. Tой обича Калигула, казва му истината, обича го заради това което е и го следва, умира с него.

Вторият тип герои са обикновени хора, политици, които се страхуват да се опълчат на тирана очи в очи. Те се интересуват от сигурността на всекидневието си, което за тях е равно на щастието. Успявят в заговор, но не се застъпват за никого, дори за най-близките си, когато Калигула ги скверни. Tе са шокирани от Калигула, мразят го но се правят, че го разбират. Те са слуги, колкото повече служат, толкова повече оцеляват. Някои умират, някои успяват да го убият.

Третият типаж е Сципион, чийто баща е убит от Калигула, определя своята трагедия в това, че разбира всичко, дори и убиеца на баща си, че може да не е съгласен с нещо без да го омърсява, без да пречи на другите да слушат гласа, с който той не е на едно мнение. Този герой е толерантността – следвоенна Европа, Западна, основата на мултикултурния модел, чиято трагедия наблюдаваме сега в Норвегия с делото на Бревик.

Кофти е да си жена в тоя спектакъл. Като носители на любов и нежност те умират или биват убити или изнасилени. Цезония заради самата своя роля в живота на Калигула, за нея вече няма място там. Функцията на другата e да бъде унизен мъжът й. Жените в “Калигула” са някак инструменти само, но и тяхната любов е друга. Тя е въпреки, а не заради лудостта на Калигула. Жените са средство а парите са цел – крайно до гротеска.

В средата на сцената има кладенец. Решението с водата е страхотно! Първично, гранично пространство е водата от нея започват светове и нейното разпръскване е опит за приобщаване, кръщене, което разбира се е невъзможно. В текста на Камю на сцената има огледало. Решението на Явор Гърдев да замение огледалото с кладенеца дава пространство за игра, едно допълнително измерение на действието. Публиката е по-близко от всякога. Тя не само е на сцената, тя е в интимна близост с това, което се случва, сякаш то е някаква страшна тайна, която трябва да се съобщи на ухо и предаде от уста на уста.

“Никога не си сам”, каза Калигула, тежестта на бъдещето и миналото са винаги с теб. И още една фраза ме впечатли много: свободата е възможна единствено спрямо някой друг.

Почувствах се в компанията на свои хора на този спектакъл, а отидох сама.

Овации!

Demo Text Вечер на авторския текст във Варна бар Demo Tape

Представете лично своитепоезия или проза.

Прочетете артистично своите
кратки пиеси, или диалози.

Изиграйте разказа за своите
преживяни истории.

Изразете себе си,
с думи, споделете словото си
с други и се забавлявайте,
защото идеите ви заслужават сцена!

Сцената без завеса в Bar Demo Tape ви очаква
на 24-ти май 2012 от 21:00
ул. Русе 33, Варна (до обръщача на тролеите)За регистрация и информация пишете на
demotext33@gmail.com

Правилата са:

1. Авторски текст
2. 5-6 минути дълъг прочетен или разказан до 10 мин ако са два
3. Свободна тема
4. Език по ваш избор
5. Всякакъв жанр, поезия, есе, история, диалог, кратък разказ, спомени, пиеси, фейлетони, комедийни, сатирични, политически, поетически, пътеписи, речи…
6. Ваш текст може да бъде прочетен от някой друг, но вие трябва да сте там
7. Това не е състезание и не е нужно да се самоопределяте като писател, за да участвате

Hamlet

To be or not to be. Is this the question?
It seems to me that if you question
your answer clear is: To Be.
The very act of questioning
is an act of being.
Today at least to me so seems.
But Hamlet’s time was maybe different
and simply questions did not count.
Have we progressed to simplicity
in a more complex world?
Or have we regressed to complicate
what is simple and has always been?

To be or not to be…
Alone with your questions.

Cherry Blossom

I am obsessed. There are two ideas that have obsessed my time and energy these days. They are not new. I have had them for quite some time. But what brought them to blossom was my recent trip to the USA, my participation in a seminar on liberty and my ever growing conviction that the Americans are right – what you do is what you are.

This happened in the season of the cherry blossom. Washington D.C.’s prime time for love confessions. I knew about the cherry blossoms from Reni. She told me a story once about being on a date watching the cherry blossoms. I thought it was very romantic. The fact that I can’t remember that date’s name only means that love needs more than confessions to bring fruit. But I now understood how beautiful a setting the cherry blossoms are. And more than

that I feel like something in the air during that trip infected me with enthusiasm and new energy to make things happen.

Since I came back I acted on ideas I had kept in me for some time. Enough time thinking whether or not they make sense, doubting if the efforts are worth it and enjoying the procrastination and insecurity that often haunt my projects. It was time to confess to my ideas that I love them and I am ready to have them grow.

Idea One: During my research at the national archive I came across a memoir written by a Bulgarian trader and business leader Hristo Yotsov, a guy nobody knows much about in Bulgaria let alone abroad. His book is a gem for it presents a classical liberal viewpoint generated in Bulgaria as opposed to imported through an American NGO post-1989. It is not the view of an economic theorist or philosopher but the view of a practical man whose philosophy is all the more impressive because it reflected his own experience. Accounts of the economic history of Bulgaria often tell us that the dominant culture in the country is anti-capitalist and anti-market, state-dependent and state-reliant; that liberalism was introduced from abroad and capitalism was imposed against the heart of the Bulgarian nation. But entering into the life and memoirs of Hristo Yotsov offers us an alternative point of view, opens up a debate by giving evidence that the pre-WWII Bulgarian society was not a homogenous anti-capitalist tribe but included powerful voices speaking economic freedom in a local language.  The book is fun and exposes not only state incompetence but the author’s own process of learning by doing. I think that publishing his memoirs and making them available to a wider audience is a good idea and I have started acting upon it.

Idea Two: Poetry and story telling are my passions for a long time. I listen to The Moth podcast, a attend poetry readings every time I have a chance but those do not happen very often. This year around May 24th (The Day of the Cyrillic Alphabet) I am planning a literary event in Varna, my hometown on the Black Sea. I will gather young as well as established writers in the nice atmosphere of a bar and have them share their ideas and emotions through language. I want to see people stand up and share their creativity; open up their hearts and offer their stories to others; to make us laugh or cry and thus remind us of the boundless glory of humanity.

D.C. cherries are in full blossom for about 14 days. What will happen to these ideas in reality is up to the market, I mean up to other people’s attached value to them, not just mine. I needed to share the feeling of blossoms that has obsessed me in the last two weeks. And before I return to my more mundane work on chapters 5 and 6, I have just one more Idea three:

A love confession, when it is awaited and welcome, makes you feel capable and encouraged to go ahead with your bravest ideas. Makes you want to give, to reach further, to extend yourself. It leads to things following. America, with its tempting promise that anything is possible, reminded me once again of how enabling it feels to be with friends, to be who you are and happy. I took her confession with me into the Eastern European spring where lake Pancharevo is still half frozen. And started doing, I got going and soon things will follow. Not all trees blossom with the cherries and not all fruits are ripe with the strawberries but if you love something you will live up to it and see it complete, you will be what you do and you will be happy to be obsessed by it.

30 years old

I am born on the second and everything comes to me double or in half. The serious and the fun of life pull me in opposite directions, between ought and could I struggle deciding while my doubts build up as self-criticism.

When I was 15 I thought that by the time I was 30 these things would pass, that I would know better what I want, can and ought to do and somehow what I couldn’t figure out for myself would present itself to me from the outside through experience or through a person, whose experience would complete me in the exact way I wanted to feel complete.

I think this has been my biggest illusion so far. Not because it is impossible for someone to complete me, to be what I want but cannot, to speak with my inner voice, to be the pillar of my self-doubting genius… This in fact happens more often than you think. What is an illusion is that at some future point I will be more complete and more myself than I am now; that doubt is a sign of some kind of un-readiness. Like they ask a little kid “what do you want to be when you grow up” as if right now it is not anything yet.

The truth is that at 30 I am just as whole and complete as I was when I was 3.  Back then I fell off the stairs of our old house chasing a balloon, maybe the earliest memory in my life. I had no doubt that if I bend just a little more I will reach it. But as I did something pushed me from behind and fell right onto my head. Things start failing from the most unexpected direction while you are looking elsewhere.

As a very young girl I wanted to be a flight attendant because they travel everywhere for free. Never took this idea seriously enough to pursue it but there was always a kind of balloon I set myself chasing around the world and back. I always come back. The flights often turned out free too – for competitions, internships, conferences, fellowships… so even without being a flight attendant I have made at least one of my dreams come true. You just need to trust yourself. And be curious.

I am not only born on the second but I am also called Vera (Faith). Vera has not only flown but also has smashed quite e few balloons, an eyebrow as well. I have scars from bikes, from dramatic falls in less than sober conditions; I have fallen on my head most often when someone drops me on a dance floor… So do not count too munch on the perfect half. Count on your own whole times two! Because the more scarred the more whole it is. And what if you don’t fulfill someone’s expectations? “What is meant to fall on your head won’t hit a stone” is what my grandma (Vera) used to say. But it is not that it falls onto your head, it is rather you fall onto it.

I regret nothing I have fallen onto, because nobody made me fall. Nobody owes me and nobody is at fault. The only bites I have scars from are the bites of the epilator. This could however change if another dream of mine comes true  – to have a dog.

People are my weakness. And my strength. There are people who without knowing or wanting have influenced my path in a cosmic way and for whom I am thankful to the universes.

I do not find a common language with all but if I do, I don’t stop talking. With time conversations become shorter. People tend to adjust to their surrounding to a certain extent and if you leave them with themselves for long enough they come back to that one person you met in the beginning. And me at 30 feels like me at 15 but I no longer take my self-doubt so seriously. I am pretty sure that even 15 or 30 years from now my own searches and memories will pull me in opposite directions. If I know something from experience it is that experience does not kill. That’s why I take advice halfway. Knowing that people often advise you to do the things they didn’t, things they regret they never tried themselves, things they still secretly dream of.

Experience helps to recognize yourself in a situation but it does not tell you what to do and what to settle with. I do not know where this knowledge comes from but it is much less conscious. Experience makes you a part of more things, helps you understand more people but only rarely helps you make a rational choice. Because the way it works it destroys your previous ideas of normal, good and sensible and opens up more possible paths than you can take.

Things get more complicated with time. And if sometime ago I have thought that the grown ups know better it was because parents never share with us their dilemmas. As a result we learn not to decide and to think but to act according to authority. Until we decide not to.

Disciplined action is sometimes failing me. I catch myself in long thoughtful sense-creating and sense-searching meditations. Meaning rather than sense. While time goes by. When time goes by where does it go? What does the past turn into and how does the future thin out? Occasionally something turns your whole sand clock upside down and everything starts from the beginning – love, work, space, plans, the multitude of real numbers all is taken to another orbit at least for some time. The old times sink somewhere and sediment like nature makes coal, oil and sand. Nothing is lost after all. The sand sifts from the upper to the lower chakras and back but the glass is of the same volume.

When I was born I was a little less than 3 kg. but I had big feet. I think this was a sign for travels. I am thankful to my mom for teaching me to speak, for reading me stories artistically and taking me to recitals; when I started writing this and that she was often my first reader and always encouraged me to share my writings with more people.

Words have opened me many doors and rolled me out many sails. I am not too good at sports. Not that I cannot move, but I cannot compete, cannot lose calmly and this means to never see myself win. My dad was right not to encourage me into sports.

The hardest of all questions was “what I want”. The most important however is “what I can”. I have tried many times to do things I cannot do, that just aren’t me. I wanted to be a doctor but I didn’t get into medical school because it required learning by heart the biology words. I didn’t even consider applying to university with history because I cannot reproduce somebody else’s words unless on stage.* Now I am writing something historical with my own words and cannot imagine another way of doing it. I wanted a piano but there was no space for it in our apartment. I wanted to act in theater but I was accepted in the English language high school and I had to learn a hundred words daily. At school we had a choir and festivals, we would always sing and dance folk songs. The best was when we played Macbeth in ninth grade and everyone told me I was a great witch. I also took guitar but it too fell behind the priority of studying for university entry exams. Not that I have overworked myself so much but I tried not to get distracted from my “serious commitments”. Art is a strong attraction but I obviously do not take it as the serious part of life. Still, speeches come to me like nothing else, all kinds, anytime, without thinking them too much.

Misguided it is to feel insufficient and trying to be something you are not often leads to falling after a balloon. But I know no other way of knowing reality then with my headfirst. For now. Let’s see what awaits me in the thirties, what will sediment and what will burst. I know already and for sure that there is no need to compare myself to others except to my own self – halfway, at three or at fifteen times two. Thank you for being with me!