“Паметта на водата” – незабравимо потапяне

Камерната сцена на варненския театър, която от 15.09.2012 ще носи името на  Стоян Камбарев, не е била по-уютна от  осми юни. Тогава гледах предпремиерата на “Паметта на водата” от Шийла Стивънсън, постановка на Стоян Радев с участието на Теодора Михайлова, Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Гергана Плетньова, Владислав Виолинов и Николай Божков.

“Паметта на водата” е пиеса за най-личните отношения на едно семейство, за най-рядко изричаните мисли и най-трудно-помиримите “истини” – тези, в които вярваме ние и онези, в главите на близките ни.  Малко над два часа, които тършуват из собствените ни куфари със зле-опаковани спомени и очаквания. Какво ни кара да ги отворим?

Смъртта на майката събира трите сестри в родния им дом.  Всяка влиза в него със своя емоционален багаж, за да излязат накрая заедно.

Последният загася лампата тъй както я е запалил – с любов.

Декорът не просто маркира дом, това е една истинска дневна, обзавела, населила сцената, изпълнила пространството, в което публиката е на гости.  Дом със семейни снимки, с плетени на една кука покривчици,  с прах по пианото, с дупките на чорапите, и дрехите, натрупани по закачалките.

Дрехите. Те са началото на изхода от драмата, вратата към развръзката. Когато трите дъщери се обличат в старите рокли на покойната си майка, те се връщат някъде, където е смешно и споделено. Това за мен бе най-личният и въздействащ момент на пиесата. Напомни ми за роклите, които мама преправя, за мен, за да ги нося сега, защото “тя модата се връща.” И там в тази театрална зала аз за първи път си помислх, че тя ги преправя колкото за мен, толкова и за себе си, за да изляза с нейната рокля вместо нея, за да излезе тя с тази рокля чрез мен – “тази я носих с онзи гердан и ходихме в едикой си бар на Раковска” спомени, които ще се развеят довечера из града вместо нея. А после ще й разказвам.

Това е пиеса, която те кара да чуеш себе си отстрани, а може би да чуеш и своята майка,  сестрите си, любимия си мъж, децата, родени или очаквани, да преживееш отново изборите между всички тях и времето си за кариера. Една единствена сцена, на която няколко живота се заплитат и разплитат, изтупват прахта от несъвпадащите си спомени, откриват истини и изоставят илюзии, успяват да простят, да се погледнат и да се приемат.

Ролята на почти истерична жена, която е била близо до болната си майка до самия й край, живяла в сянката на сестра си, огорчена от живота си, но неизменно опитваща се да бъде нормална в едно добре-прикриващо ненормалността си семейство – Тереза.  Любяща, даваща от себе си, загрижена за другите. Тази роля сигурно би могла да се преиграе лесно, но Даниела Викторова е забележителна в нея. Всички играят блестящо, но ми се струва, че нейната Тереза заслужава специално отличие.

Героинята на Веселина Михалкова – Мери е може би най-плътният образ, вероятно автобиографичен за драматурга, който се изгражда чрез отношенията й с майката, двете й сестри, партньора й и кариерата. Жена, която успява да преживее спомените си отново и да ги промени. Мери поглежда в себе си с очите на сестрите си и с неспокойния дух на майка си, поставя себе си и мъжа, когото обича пред избор, губи, но приема загубата като част от живота си, като нещо, с което просто трябва да се научи да живее. Михалкова е разтърсваща в тази роля на силна, умна, страдала, но несломима жена, с която едновременно искаш и не искаш да се асоциираш.

Мъжете в пиесата не са основният проблем. Това не е пиеса за любовта между мъжа и жената, но без мъжете в нея, тя нямаше да се случи. В един дом, в който всеки търси разбиране, мъжете са способни да го дадат. Те са силни, искрени, готови да помогнат, нежни. Умеят да разговарят с жените си, не бягат от проблемите им, но и не ги спасяват от тях като в любовен роман, а като в истинска драма, където спасението е раздяла с илюзиите, от което любовта не изчезва. Владислав Виолинов е страхотен в минималистичния образ на Майк, убедителен в житейския опит на героя си, мъдростта му и чувството му за хумор, в уравновесеността на характера. Майк е мъж, който едновременно искаш и не искаш да срещнеш.

Всъщност всичко в тази драма се разрешава заедно. Смъртта се оказва един непропуснат  шанс да се поговори за миналото, да се умият запрашените огледала и да се прозрат неподозирани истини. Трудно, болезнено и с помощта на любимите хора. Смъртта е маса, около която живите се събират, вече облечени в черно, за да продължат, по-искрени, по-споделени и може би по-самотни, но и по-честни със себе си.

Това е театърът, какъвто искам да го преживявам – личен, силен, искрен, човешки, брилянтен текст и виртуозна игра.

Приятно гледане!

П.П. И ако след края на пиесата не ви се излиза от нея, пуснете си  Ode to my family на Cranberries  За мен поне тези две парчета изкуство имат много обща емоция.

One thought on ““Паметта на водата” – незабравимо потапяне

  1. Pingback: Паметта на водата

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s