“Паметта на водата” – незабравимо потапяне

Камерната сцена на варненския театър, която от 15.09.2012 ще носи името на  Стоян Камбарев, не е била по-уютна от  осми юни. Тогава гледах предпремиерата на “Паметта на водата” от Шийла Стивънсън, постановка на Стоян Радев с участието на Теодора Михайлова, Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Гергана Плетньова, Владислав Виолинов и Николай Божков.

“Паметта на водата” е пиеса за най-личните отношения на едно семейство, за най-рядко изричаните мисли и най-трудно-помиримите “истини” – тези, в които вярваме ние и онези, в главите на близките ни.  Малко над два часа, които тършуват из собствените ни куфари със зле-опаковани спомени и очаквания. Какво ни кара да ги отворим?

Смъртта на майката събира трите сестри в родния им дом.  Всяка влиза в него със своя емоционален багаж, за да излязат накрая заедно.

Последният загася лампата тъй както я е запалил – с любов.

Декорът не просто маркира дом, това е една истинска дневна, обзавела, населила сцената, изпълнила пространството, в което публиката е на гости.  Дом със семейни снимки, с плетени на една кука покривчици,  с прах по пианото, с дупките на чорапите, и дрехите, натрупани по закачалките.

Дрехите. Те са началото на изхода от драмата, вратата към развръзката. Когато трите дъщери се обличат в старите рокли на покойната си майка, те се връщат някъде, където е смешно и споделено. Това за мен бе най-личният и въздействащ момент на пиесата. Напомни ми за роклите, които мама преправя, за мен, за да ги нося сега, защото “тя модата се връща.” И там в тази театрална зала аз за първи път си помислх, че тя ги преправя колкото за мен, толкова и за себе си, за да изляза с нейната рокля вместо нея, за да излезе тя с тази рокля чрез мен – “тази я носих с онзи гердан и ходихме в едикой си бар на Раковска” спомени, които ще се развеят довечера из града вместо нея. А после ще й разказвам.

Това е пиеса, която те кара да чуеш себе си отстрани, а може би да чуеш и своята майка,  сестрите си, любимия си мъж, децата, родени или очаквани, да преживееш отново изборите между всички тях и времето си за кариера. Една единствена сцена, на която няколко живота се заплитат и разплитат, изтупват прахта от несъвпадащите си спомени, откриват истини и изоставят илюзии, успяват да простят, да се погледнат и да се приемат.

Ролята на почти истерична жена, която е била близо до болната си майка до самия й край, живяла в сянката на сестра си, огорчена от живота си, но неизменно опитваща се да бъде нормална в едно добре-прикриващо ненормалността си семейство – Тереза.  Любяща, даваща от себе си, загрижена за другите. Тази роля сигурно би могла да се преиграе лесно, но Даниела Викторова е забележителна в нея. Всички играят блестящо, но ми се струва, че нейната Тереза заслужава специално отличие.

Героинята на Веселина Михалкова – Мери е може би най-плътният образ, вероятно автобиографичен за драматурга, който се изгражда чрез отношенията й с майката, двете й сестри, партньора й и кариерата. Жена, която успява да преживее спомените си отново и да ги промени. Мери поглежда в себе си с очите на сестрите си и с неспокойния дух на майка си, поставя себе си и мъжа, когото обича пред избор, губи, но приема загубата като част от живота си, като нещо, с което просто трябва да се научи да живее. Михалкова е разтърсваща в тази роля на силна, умна, страдала, но несломима жена, с която едновременно искаш и не искаш да се асоциираш.

Мъжете в пиесата не са основният проблем. Това не е пиеса за любовта между мъжа и жената, но без мъжете в нея, тя нямаше да се случи. В един дом, в който всеки търси разбиране, мъжете са способни да го дадат. Те са силни, искрени, готови да помогнат, нежни. Умеят да разговарят с жените си, не бягат от проблемите им, но и не ги спасяват от тях като в любовен роман, а като в истинска драма, където спасението е раздяла с илюзиите, от което любовта не изчезва. Владислав Виолинов е страхотен в минималистичния образ на Майк, убедителен в житейския опит на героя си, мъдростта му и чувството му за хумор, в уравновесеността на характера. Майк е мъж, който едновременно искаш и не искаш да срещнеш.

Всъщност всичко в тази драма се разрешава заедно. Смъртта се оказва един непропуснат  шанс да се поговори за миналото, да се умият запрашените огледала и да се прозрат неподозирани истини. Трудно, болезнено и с помощта на любимите хора. Смъртта е маса, около която живите се събират, вече облечени в черно, за да продължат, по-искрени, по-споделени и може би по-самотни, но и по-честни със себе си.

Това е театърът, какъвто искам да го преживявам – личен, силен, искрен, човешки, брилянтен текст и виртуозна игра.

Приятно гледане!

П.П. И ако след края на пиесата не ви се излиза от нея, пуснете си  Ode to my family на Cranberries  За мен поне тези две парчета изкуство имат много обща емоция.