Думи

Прогрес ли е това, че думи, които бихме казала на живо, сега можем да напишем от разстояние и че време след като са били отронени с усмивка, смях или мъка, те не се изтъркалват някъде в космоса, не се разтварят в атмосферата, не се заличават от съзнанието, а остават тук при нас. Неми. Черно-бели. Като касови бележки. Като некролози на мисли, които вече ги няма. Странно е да можеш да се върнеш към тях след време и да не можеш да ги преживееш отново. Да ги виждаш, но да не те докосват вече, да ги чуваш, но да не можеш да ги продължиш. Думи, от които всъщност нищо не е започнало, които дори не са били за теб.

Какво ли е било да чакаш писмо – думи, които се пишат бавно за тебе и дълго пътуват към смисъла си. На които отговаряш нарочно, писмено, върху които оставяш отпечатъци. Имаше и такива дни, в които получавах и пишех писма. После имейл. А сега направо говоренето стана писане. Какво остава за езика на тялото за жестовете на лицето с движението на кожата, очите,  в които не можем да се огледаме, да отразим.

Душата без тялото била “монада без прозорци” … без сетивата на плътта “от себе си навън не би излязла ти”… Как да излезе душата от себе си навън докато седи на линия?

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s