“Калигула” на Явор Гърдев – Радикално добро!

© Симеон Лютаков

Уникално представление! Радикално! Много ми хареса и бих го гледала и утре, но няма билети.  Текстът е много силен. Камю е синтезирал Франкфуртската Школа преди тя да се появи, но разбира се идеите никога не се появяват във вакуум. Много интересни образи, много добра игра, чудя се само дали в Рим са се обезкосмявали тотално или бразилските коли са изцяло съвременни решения. Единствено краят е малко заглъхващ, затихващ, не свършва с гръм и финал, а  просто умира, като че ли времето изтича, без да разберем как слабитe характери на сенатoрите събират смелост да убият господаря си. Всъщност иска ли се смелост за това?..

Политиката е изкуството на възможното; трагедията е на този, който разбира всичко, дори убиеца на баща си и поради това не може да го мрази. Лудост ли е мисълта, че животът е безсмислен и всеки придаден му смисъл, крайна цел, ценностна оценка е просто една от възможни лъжи? Но дори и този, който вярва в празнотата и безсмислието на живота, го цени.

Лудостта на Калигула е представена като рационална и логична, последователна и радикална философия. Още в началото е заявена опозицията пари-хуманност, която прераства в рационалност-хуманност. Всъщност Калигула не убива просто за удоволствие, а с цел да напълни хазната. Парите се появяват и по-късно по още по-директен и вулгарен начин – залепени на челото на императора докато той играе бог.

Защо Калигула трябва да е гол? Защото тази роля не може да се играе с дрехи, защото властта на абсолютния владетел има един единствен “легитимен” източник и това е тялото на владетеля. Tо събира в себе си и любовта и страха, които движат всички около него. Докато той е жив, империята я има, физическото му тяло с всичките му страсти, мисли и неразположения е единственият източник на държавния суверенитет, не законът или договорите или дори обещанията или любовта. Всяко управление е грабеж, той граби открито и безразборно както един абсолютен тиран се разпорежда с живота на другите.

Венериният танц е най-красивата дефиниция на властта, която съм виждала някога. Абсолютната власт също така си отива с гибелта на тялото, която ние не виждаме на сцената но, за която разбираме.

Няма излишни сцени. Сцената с повиването на голото тяло на Друзила е необходима. Основният герой там е не мъртвата, а тази, която повива тялото й, защото тя е абсолютната опозиция на владетеля дебела, облечена, мълчаща, слуга. Тя не плаче за Друзила, тя е на работа.

Според отношението си към лудостта на Калигула има три типа герои – единият е верният му  приятел Хеликон, който е с него на път да постигне невъзможното, защото разбира празнотата на живота и глупостта на тези, които се опитват да го изпълнят със съдържание. Tой обича Калигула, казва му истината, обича го заради това което е и го следва, умира с него.

Вторият тип герои са обикновени хора, политици, които се страхуват да се опълчат на тирана очи в очи. Те се интересуват от сигурността на всекидневието си, което за тях е равно на щастието. Успявят в заговор, но не се застъпват за никого, дори за най-близките си, когато Калигула ги скверни. Tе са шокирани от Калигула, мразят го но се правят, че го разбират. Те са слуги, колкото повече служат, толкова повече оцеляват. Някои умират, някои успяват да го убият.

Третият типаж е Сципион, чийто баща е убит от Калигула, определя своята трагедия в това, че разбира всичко, дори и убиеца на баща си, че може да не е съгласен с нещо без да го омърсява, без да пречи на другите да слушат гласа, с който той не е на едно мнение. Този герой е толерантността – следвоенна Европа, Западна, основата на мултикултурния модел, чиято трагедия наблюдаваме сега в Норвегия с делото на Бревик.

Кофти е да си жена в тоя спектакъл. Като носители на любов и нежност те умират или биват убити или изнасилени. Цезония заради самата своя роля в живота на Калигула, за нея вече няма място там. Функцията на другата e да бъде унизен мъжът й. Жените в “Калигула” са някак инструменти само, но и тяхната любов е друга. Тя е въпреки, а не заради лудостта на Калигула. Жените са средство а парите са цел – крайно до гротеска.

В средата на сцената има кладенец. Решението с водата е страхотно! Първично, гранично пространство е водата от нея започват светове и нейното разпръскване е опит за приобщаване, кръщене, което разбира се е невъзможно. В текста на Камю на сцената има огледало. Решението на Явор Гърдев да замение огледалото с кладенеца дава пространство за игра, едно допълнително измерение на действието. Публиката е по-близко от всякога. Тя не само е на сцената, тя е в интимна близост с това, което се случва, сякаш то е някаква страшна тайна, която трябва да се съобщи на ухо и предаде от уста на уста.

“Никога не си сам”, каза Калигула, тежестта на бъдещето и миналото са винаги с теб. И още една фраза ме впечатли много: свободата е възможна единствено спрямо някой друг.

Почувствах се в компанията на свои хора на този спектакъл, а отидох сама.

Овации!

One thought on ““Калигула” на Явор Гърдев – Радикално добро!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s