На 30

Родена съм на втори и всичко ми идва или по-две или на половина.  В различни посоки ме дърпат сериозното и забавното на живота, трябва и може се борят за своето как докато съмнението стои в засада и чака да се прояви като самокритика. Когато бях на пентнайсет си мислех, че до трийсет тия неща ще отминат, че ще ми стане ясно какво искам, мога и трябва и някак разчитах, че това, което не мога да разбера за себе си, ще ми се представи от вън с личния опит или с личност, чийто опит да ме допълни такава, каквато аз искам да се усетя. Мисля, че това е била най-голямата ми заблуда до сега. Не защото е невъзможно някой да ме допълни, да бъде това което искам, но не мога, да е опора на моя съмняващ се в себе си гений, да говори с моя вътрешен глас. Това всъщност се случва по-често отколкото предполагам. Заблуда е обаче идеята, че някога ще бъда по-завършена и по-себе си, че съмнението е признак на някакво не-готовост. Както питат едно дете “какво искаш да станеш като пораснеш”, защото сега още нищо не е. Истината е че на трийсет съм също толкова цяла и завършена, колкото и на три. Тогава паднах от стъпалата на старата къща с главата напред, гонейки един балон – може би най-ранният ми детски спомен. Тогава не се съмнявах, ча ако се наведа още малко ще го стигна. И така като се навеждах напред за балона нещо ме подпря в гръб и прас. Нещата често се провалят неочаквано докато гледаш в друга посока.

В някаква много ранна възраст исках да стана стюардеса, защото пътуват безплатно навсякъде. Никога не съм приемала тази идея насериозно, но все се намираше някакъв балон който да ме повлече след себе си през девет царства в десето и назад. Винаги се връщам. Истина е, че и полетите се оказаха безплатни повечето покрай състезания, стажове, конференции, стипендии, та и без да съм стюардеса поне една детска мечта съм си подарила. Просто трябва да си повярваш. А аз освен че съм родена на втори съм кръстена Вера.

Вера не само е летяла, но и не малко балони е спукала. И веждата ми е пукана. Имам белези от колело, от драматично падане в нетрезво състояние, и на глава съм падала най-често когато някой ме изпусне на дансинга. Та затова не разчитай много на идеалната половинка. Разчитай на своето цяло по две! Защото колкото по-охлузено толкова по-цяло. Пък какво като не оправдаеш нечии очаквания. “Оно що е на глава писано на камък не иде”, казваше баба. Само че не то ти идва на главата, ами ти отиваш при него. Не съжалявам за нищо, при което съм отишла, защото никой не ме е водил. Никой не ми е длъжен и никой не ми е крив. Единствените белези от ухапване ми ги е нанесъл епилаторът. Това може да се промени ако се сбъдне мечтата ми да имам куче.

Хората са ми слабост. И силост са ми хората. Има хора, които без да знаят и без да искат, са ми повлияли космически на пътя и за които съм благодарна на вселената. Не с всички намирам общ език, но намеря ли го с някого не спирам да разговарям. С времето разговорите стават по-кратки. Хората се нагаждат спрямо средата до някаква степен и като ги оставиш по-дълго със себе си се връщат към оня човек,  който си срещнал в началото. И аз на трийсет се чувствам както се чувствах на петнайсет, но вече не приемам съмнението в себе си толкова насериозно.  Сигурна съм, че и след още петнайсет или трийсет ще ме теглят в различни посоки собствените ми търсения и спомени. Ако знам нещо от опит, то е, че от опит глава не боли. Затова и приемам съвети наполовина. А хората най-често съветват неща, които никога не са пробвали сами, неща за които съжаляват че не са посмели, за които още скришно мечтаят. Опитът помага да се ориентираш в ситуация но не ти казва към какво да се стремиш или с каквода се задоволиш. Тези неща не знам откъде идват но са далеч по-неосъзнати. Опитът те прави част от повече неща, помага ти да разбираш повече хора, но не ти помага да вземеш рационално решение. Напротив, той ти разбива предишните представи за нормално, добро и смислено и отваря повече възможни решения отколкото можеш да вземеш. Нещата са усложняват с времето. И ако някога съм си мислила че големите знаят, то е защото родителите не споделят с нас своите дилеми. В резултата ние се учим не да решаваме и да мислим а да действаме както те или някои установен социален авторитет би одобрил.  Само дето не им се получава напоследък.

Действието ми куца малко понякога, улавям се в дълги размишления смислотърсене или смислотворене. А времето си тече. Миналото лято паднах с едни кънки и се убедих, че времето ми за каране на кънки е безвъзвратно изтекло. Болеше ме и дупето и душата от това прозрение. Като тече времето къде изтича, в какво се превръща миналото и бъдещето как изтънява? От време на време нещо ти преобръща пясъчния часовник и всичко започва отаначало – любовта, работата, пространството, плановете и множеството на реалните числа всичко е на нова орбита поне за известно време. А старото се уталожва някъде, седиментира, както в природата се образуват петролът и въглищата. Нищо не се губи. И така пясъкът се прелива от горните в долните ти чакри и обратно.

Като съм се родила съм била малко под три кила обаче съм била с големи лопати и си мисля че е било поличба за път. На мама съм благодарна, че ме е научила да говоря, че ми е чела приказки изразително и ме е водила да ги рецитирам, песнички, стихотворения, че когато започнах да пиша разни неща тя беше първият ми читател и винаги ме подкрепяше да ги споделям с повече хора. Думите са ми отворили много врати и са ми опънали много платна. Не ме бива много в спорта. Не че не мога да спортувам, но не мога да се сътезавам, не умея да губя хладнокръвно, а това означава никога да не дочакаш да спечелиш. Баща ми с право не ме е насочил към спорта.

Най труден от всички въпроси си остава въпросът “какво искам”. Най важният обаче е “какво мога”. Аз все се опитвах да правя нещо, което не мога. Исках да стана лекар но не влязох в медицинския защото не можах да наизустя думите по биология. С история изобщо и не кандидатсвах защото чужди думи не мога да възпроизвеждам освен на сцена. Сега пиша исторически неща със свои думи и не мога да си представя друг начин да се “учи” история. Исках пиано, нямаше място у дома за него. Исках да се занимавам с театър, обаче влязох в английска гимназия и трябваше да уча по сто думи на ден. После с китара се занимавах, но и тя остана на заден план защото се почнаха кандидат-студентски уроци. И не че толкова съм се преучила, колкото се стараех да не се разсейвам от сериозните задължениа. В училище имахме хор и фестивали, винаги пеехме и играехем народни танци, а най-готино беше като играхме “Магбет” и като ми казаха, че съм била чудесна вещица. Изкуството ме тегли, но явно го приемам като несериозното на живота. Обаче речи ми идват отръки всякакви ей така, без да му мисля много. Сигурно скоро и на немски.

Заблуда е чувството на недостатъчност и опитите да си нещо, което не си често водят до падане след балон. Но няма друг начин за срещи с реалността освен с главата напред. Да видим какво ме чака в трийсетте, какво ще се затвърди и какво ще се спука. Знам обаче, при това вече със сигурност, че няма нужда да се гледам отстрани и да се сравнявам с никого освен със себе си на половина, на три или на петнайсет по две.

2 thoughts on “На 30

  1. Продължавай да гониш всеки един балон и да преобръщаш пясъчния часовник! Ние ще сме до теб поне още два пъти по 30!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s