October

Frustrated, betrayed, disillusioned,

Half-certain, Half-mad, halfhearted

We are setting forth to a promise

On the road where you rolled

Your false scriptures

Your upward trends, your dead theories, your social contracts.

The pavement is being picked up and starts flying at you.

Overqualified, underrepresented,

Uprooted, underprivileged,

Cosmopolitan, gender neutral,

Universal, humanistic, humane

Irrelevant brains…

Who needs our common sense?

Irrational, spontaneous, natural

Intense, anxious, hysterical

Creative, brave, insane,

Unpredictable, irresistibly

Cool…

Who needs such a tool?

Strong and sturdy, resilient,

Physically and mentally tough

Heavy-lifters, night-shifters,

Lumberjacks

And drivers of trucks

Who needs their trails through the dark?

How much do we have too many,

Unemployed, non-contributing, uninsured,

Unproductive, unskilled, inflexible,

Unfit for corporate identity,

Useless

Human

Beings

Inconvertible to human resources?

Angry, indebted, at risk.

On the verge of collapse.

This is not a storm in a glass.

This is your middle class.

Your households, electorate, citizens,

Demonstrators, protesters, revolutionaries,

Rebel-tax-payers, ex-owners, losers

Screwed

But still patient,

The nation!

Not defined by its occupation

But by its lack of relation

To power

To money

To parliamentary representation.

They have a power point message,

Jargon-free, politically incorrect,

Messy,

Coming not from the left-right discourse,

Not from statistically aggregated scores

But from own life experience

Of excluded obedience

Simple message is ranted

“You can’t take us for granted!”

To this Wall Street awakens

And in Oakland there’s violence.

Respectively there are heroes.

But while no one was watching

On the backstreets where dark is

Somewhere north of Greece

In the beginning of the East

But not yet in Russia

Our voices are harsher.

Grumpy, desperate, tired

Existentially lonely we are vastly diverse

Geographically dispersed

Socially inhomogeneous

Culturally ambiguous

Neither here nor there

We don’t rant but we swear.

We have no ideology.

We don’t need no apology.

On the buses from Prague

In the railway stations

Migrant workers, sex slaves and PhD students

With no nerves or no manners

We don’t carry no banners

We are all going home.

We have nothing in common.

With no confidence in the process

In reforms, institutions and ballot boxes

In the inalienability of our constitutional rights.

We resort to fights!

And to racial violence even.

Not because we are simple bigots.

But because you failed to install justice

And defaced our freedoms.

This is not some chaotic anxiety

This is your civil society.

In full sobriety.

Asking for self-restraint.

I am always amazed,

When I go to America and hear the activists speak,

Not for fun or out of deprivation

But of duty and in confirmation

That a citizen must speak or lose.

This trust in communication

And the realization

That you are so deaf to the Public Sphere

Here

Brings me to tears.

But I hear your laughter.

Democracy is a show for the EU

And to you

We are no good for better.

You repulse me.

I write you a letter.

What you make out of politics is disgrace

But disgrace we can face.

We are here and many and ranting.

We are granted permission for camping

To express the deep frustration

Of more than one generation

With this false legitimization

Of rule.

The world is no longer your fool.

31.10.2011, Vienna

Advertisements

На 30

Родена съм на втори и всичко ми идва или по-две или на половина.  В различни посоки ме дърпат сериозното и забавното на живота, трябва и може се борят за своето как докато съмнението стои в засада и чака да се прояви като самокритика. Когато бях на пентнайсет си мислех, че до трийсет тия неща ще отминат, че ще ми стане ясно какво искам, мога и трябва и някак разчитах, че това, което не мога да разбера за себе си, ще ми се представи от вън с личния опит или с личност, чийто опит да ме допълни такава, каквато аз искам да се усетя. Мисля, че това е била най-голямата ми заблуда до сега. Не защото е невъзможно някой да ме допълни, да бъде това което искам, но не мога, да е опора на моя съмняващ се в себе си гений, да говори с моя вътрешен глас. Това всъщност се случва по-често отколкото предполагам. Заблуда е обаче идеята, че някога ще бъда по-завършена и по-себе си, че съмнението е признак на някакво не-готовост. Както питат едно дете “какво искаш да станеш като пораснеш”, защото сега още нищо не е. Истината е че на трийсет съм също толкова цяла и завършена, колкото и на три. Тогава паднах от стъпалата на старата къща с главата напред, гонейки един балон – може би най-ранният ми детски спомен. Тогава не се съмнявах, ча ако се наведа още малко ще го стигна. И така като се навеждах напред за балона нещо ме подпря в гръб и прас. Нещата често се провалят неочаквано докато гледаш в друга посока.

В някаква много ранна възраст исках да стана стюардеса, защото пътуват безплатно навсякъде. Никога не съм приемала тази идея насериозно, но все се намираше някакъв балон който да ме повлече след себе си през девет царства в десето и назад. Винаги се връщам. Истина е, че и полетите се оказаха безплатни повечето покрай състезания, стажове, конференции, стипендии, та и без да съм стюардеса поне една детска мечта съм си подарила. Просто трябва да си повярваш. А аз освен че съм родена на втори съм кръстена Вера.

Вера не само е летяла, но и не малко балони е спукала. И веждата ми е пукана. Имам белези от колело, от драматично падане в нетрезво състояние, и на глава съм падала най-често когато някой ме изпусне на дансинга. Та затова не разчитай много на идеалната половинка. Разчитай на своето цяло по две! Защото колкото по-охлузено толкова по-цяло. Пък какво като не оправдаеш нечии очаквания. “Оно що е на глава писано на камък не иде”, казваше баба. Само че не то ти идва на главата, ами ти отиваш при него. Не съжалявам за нищо, при което съм отишла, защото никой не ме е водил. Никой не ми е длъжен и никой не ми е крив. Единствените белези от ухапване ми ги е нанесъл епилаторът. Това може да се промени ако се сбъдне мечтата ми да имам куче.

Хората са ми слабост. И силост са ми хората. Има хора, които без да знаят и без да искат, са ми повлияли космически на пътя и за които съм благодарна на вселената. Не с всички намирам общ език, но намеря ли го с някого не спирам да разговарям. С времето разговорите стават по-кратки. Хората се нагаждат спрямо средата до някаква степен и като ги оставиш по-дълго със себе си се връщат към оня човек,  който си срещнал в началото. И аз на трийсет се чувствам както се чувствах на петнайсет, но вече не приемам съмнението в себе си толкова насериозно.  Сигурна съм, че и след още петнайсет или трийсет ще ме теглят в различни посоки собствените ми търсения и спомени. Ако знам нещо от опит, то е, че от опит глава не боли. Затова и приемам съвети наполовина. А хората най-често съветват неща, които никога не са пробвали сами, неща за които съжаляват че не са посмели, за които още скришно мечтаят. Опитът помага да се ориентираш в ситуация но не ти казва към какво да се стремиш или с каквода се задоволиш. Тези неща не знам откъде идват но са далеч по-неосъзнати. Опитът те прави част от повече неща, помага ти да разбираш повече хора, но не ти помага да вземеш рационално решение. Напротив, той ти разбива предишните представи за нормално, добро и смислено и отваря повече възможни решения отколкото можеш да вземеш. Нещата са усложняват с времето. И ако някога съм си мислила че големите знаят, то е защото родителите не споделят с нас своите дилеми. В резултата ние се учим не да решаваме и да мислим а да действаме както те или някои установен социален авторитет би одобрил.  Само дето не им се получава напоследък.

Действието ми куца малко понякога, улавям се в дълги размишления смислотърсене или смислотворене. А времето си тече. Миналото лято паднах с едни кънки и се убедих, че времето ми за каране на кънки е безвъзвратно изтекло. Болеше ме и дупето и душата от това прозрение. Като тече времето къде изтича, в какво се превръща миналото и бъдещето как изтънява? От време на време нещо ти преобръща пясъчния часовник и всичко започва отаначало – любовта, работата, пространството, плановете и множеството на реалните числа всичко е на нова орбита поне за известно време. А старото се уталожва някъде, седиментира, както в природата се образуват петролът и въглищата. Нищо не се губи. И така пясъкът се прелива от горните в долните ти чакри и обратно.

Като съм се родила съм била малко под три кила обаче съм била с големи лопати и си мисля че е било поличба за път. На мама съм благодарна, че ме е научила да говоря, че ми е чела приказки изразително и ме е водила да ги рецитирам, песнички, стихотворения, че когато започнах да пиша разни неща тя беше първият ми читател и винаги ме подкрепяше да ги споделям с повече хора. Думите са ми отворили много врати и са ми опънали много платна. Не ме бива много в спорта. Не че не мога да спортувам, но не мога да се сътезавам, не умея да губя хладнокръвно, а това означава никога да не дочакаш да спечелиш. Баща ми с право не ме е насочил към спорта.

Най труден от всички въпроси си остава въпросът “какво искам”. Най важният обаче е “какво мога”. Аз все се опитвах да правя нещо, което не мога. Исках да стана лекар но не влязох в медицинския защото не можах да наизустя думите по биология. С история изобщо и не кандидатсвах защото чужди думи не мога да възпроизвеждам освен на сцена. Сега пиша исторически неща със свои думи и не мога да си представя друг начин да се “учи” история. Исках пиано, нямаше място у дома за него. Исках да се занимавам с театър, обаче влязох в английска гимназия и трябваше да уча по сто думи на ден. После с китара се занимавах, но и тя остана на заден план защото се почнаха кандидат-студентски уроци. И не че толкова съм се преучила, колкото се стараех да не се разсейвам от сериозните задължениа. В училище имахме хор и фестивали, винаги пеехме и играехем народни танци, а най-готино беше като играхме “Магбет” и като ми казаха, че съм била чудесна вещица. Изкуството ме тегли, но явно го приемам като несериозното на живота. Обаче речи ми идват отръки всякакви ей така, без да му мисля много. Сигурно скоро и на немски.

Заблуда е чувството на недостатъчност и опитите да си нещо, което не си често водят до падане след балон. Но няма друг начин за срещи с реалността освен с главата напред. Да видим какво ме чака в трийсетте, какво ще се затвърди и какво ще се спука. Знам обаче, при това вече със сигурност, че няма нужда да се гледам отстрани и да се сравнявам с никого освен със себе си на половина, на три или на петнайсет по две.