Kалигула на Явор Гърдев – Радикално добро!

Уникално представление! Радикално! Много ми хареса и бих го гледала и утре, но няма билети.  Текстът е много силен. Камю е синтезирал франкфуртската школа преди тя да се появи, но разбира се идеите никога не се появяват във вакуум. Много интересни образи, много добра игра, чудя се само дали в Рим са се обезкосмявали тотално или бразилските коли са изцяло съвременни решения. Единствено краят е малко заглъхващ, затихващ, не свършва с гръм и финал, а  просто умира, като че ли времето изтича, без да разберем как слабитe характери на сенатoрите събират смелост да убият господаря си. Всъщност иска ли се смелост за това?..

Политиката е изкуството на възможното; трагедията е на този, който разбира всичко, дори убиеца на баща си и поради това не може да го мрази. Лудост ли е мисълта, че животът е безсмислен и всеки придаден му смисъл, крайна цел, ценностна оценка е просто една от възможни лъжи? Но дори и този, който вярва в празнотата и безсмислието на живота, го цени.

Лудостта на Калигула е представена като рационална и логична, последователна и радикална философия. Още в началото е заявена опозицията пари-хуманност, която прераства в рационалност-хуманност. Всъщност Калигула не убива просто за удоволствие, а с цел да напълни хазната. Парите се появяват и по-късно по още по-директен и вулгарен начин – залепени на челото на императора докато той играе бог.

Защо Калигула трябва да е гол? Защото тази роля не може да се играе с дрехи, защото властта на абсолютния владетел има един единствен “легитимен” източник и това е тялото на владетеля. Tо събира в себе си и любовта и страха, които движат всички около него. Докато той е жив, империята я има, физическото му тяло с всичките му страсти, мисли и неразположения е единственият източник на държавния суверенитет, не законът или договорите или дори обещанията или любовта. Всяко управление е грабеж, той граби открито и безразборно както един абсолютен тиран се разпорежда с живота на другите.

Венериният танц е най-красивата дефиниция на властта, която съм виждала някога. Абсолютната власт също така си отива с гибелта на тялото, която ние не виждаме на сцената но, за която разбираме.

Няма излишни сцени. Сцената с повиването на голото тяло на Друзила е необходима. Основният герой там е не мъртвата, а тази, която повива тялото й, защото тя е абсолютната опозиция на владетеля дебела, облечена, мълчаща, слуга. Тя не плаче за Друзила, тя е на работа.

Според отношението си към лудостта на Калигула има три типа герои – единият е вереният му  приятел Хеликон, който е с него на път да постигне невъзможното, защото разбира празнотата на живота и глупостта на тези, които се опитват да го изпълнят със съдържание. Tой обича Калигула, казва му истината, обича го заради това което е и го следва, умира с него.

Вторият тип герои са обикновени хора, политици, които се страхуват да се опълчат на тирана очи в очи. Те се интересуват от сигурността на всекидневието си, което за тях е равно на щастието. Успявят в заговор, но не се застъпват за никого, дори за най-близките си, когато Калигула ги скверни. Tе са шокирани от Калигула, мразят го но се правят, че го разбират. Те са роби, колкото по-роби, толкова повече оцеляват. Някои умират, някои успяват да го убият.

Третият типаж е Сципион, чийто баща е убит от Калигула, определя своята трагедия в това, че разбира всичко, дори и убиеца на баща си, че може да не е съгласен с нещо без да го омърсява, без да пречи на другите да слушат гласа, с който той не е на едно мнение. Този герой е толерантността – следвоенна Европа, Западна, основата на мултикултурния модел, чиято трагедия наблюдаваме сега в Норвегия с делото на Бревик.

Кофти е да си жена в тоя спектакъл. Като носители на любов и нежност те умират или биват убити или изнасилени. Цезония заради самата своя роля в живота на Калигула, за нея вече няма място там. Функцията на другата e да бъде унизен мъжът й. Жените в “Калигула” са някак инструменти само, но и тяхната любов е друга. Тя е въпреки, а не заради лудостта на Калигула. Жените са средство а парите са цел – крайно до гротеска.

В средата на сцената има кладенец. Решението с водата е страхотно! Първично, гранично пространство е водата от нея започват светове и нейното разпръскване е опит за приобщаване, кръщене, което разбира се е невъзможно. В текста на Камю на сцената има огледало. Решението на Явор Гърдев да замение огледалото с кладенеца дава пространство за игра, едно допълнително измерение на действието. Публиката е по-близко от всякога. Тя не само е на сцената, тя е в интимна близост с това, което се случва, сякаш то е някаква страшна тайна, която трябва да се съобщи на ухо и предаде от уста на уста.

“Никога не си сам”, каза Калигула, тежестта на бъдещето и миналото са винаги с теб. И още една фраза ме впечатли много: свободата е възможна единствено спрямо някой друг.

Почувствах се в компанията на свои хора на този спектакъл, а отидох сама.

Овации!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s